Джинджифил – лечебно и козметично приложение
Традиционно корен от джинджифил се използва за третиране на различни стомашно-чревни проблеми като гадене, подуване, газове, разстроен стомах, загуба на апетит и др. Според индийската медицинска система Аюрведа джинджифилът се препоръчва за подобряване на храносмилането.
В Ароматерапията джинджифилът е известен със своите стимулиращи и затоплящи качества. Използва се широко като бактерицидно, противовъзпалително, антиоксидантно и подобряващо кръвообращението средство.
Съдържание
Произход и разпространение
Родината на джинджифила е Югоизточна Азия, откъдето е пренесен във всички континенти. Растението принадлежи към семейство Zingiberaceae, което включва куркумата, кардамона и галангала. Смята се, че джинджифилът е опитомен първо от австронезийските народи. Те пренесли корена из Индо-Тихоокеанския регион по време на австронезийската експанзия (около 5000 пр. н.е) достигайки чак до Хавай.
Джинджифилът е една от първите подправки, които са били изнесени от Азия, пристигайки в Европа с търговията с подправки. Растението е било познато още на древните гърци и римляни, които високо ценели приятния аромат, целебните му свойства и леко лютивия вкус на коренището. Те го използвали за подправка, а също и за лекарство, като плащали баснословни суми – почти колкото за злато.
Днес растението не се среща диворастящо, а е култивирано. През 2019 г. световното производство на джинджифил е 4,1 милиона тона, водено от Индия с 44% от общото световно производство. Други големи производители са Нигерия, Китай и Непал.
История на корена
Първият писмен документ споменаващ джинджифила идва от Аналектите на Конфуций, написани в Китай през периода на Воюващите държави (475–221 г. пр. н. е.). В него се споменава, че Конфуций ядял джинджифил с всяко хранене. През 406 г. сл. Хр. монахът Факсиан отбелязал, че джинджифилът се отглежда в саксии и се пренасял на китайски кораби, за да се предотврати скорбут. По време на династията Сонг (960–1279 г.) растението се внася в Китай от южните страни.
Джинджифилът е въведен в Средиземноморието от арабите и е описан от писатели като Диоскорид (40–90 г. сл. Хр.) и Плиний Стари (24–79 г. сл. н. е.). През 150 г. сл. Хр., Птолемей отбелязал, че джинджифилът се произвежда в Цейлон (Шри Ланка). Суровият и консервиран джинджифил е внесен в Европа през Средновековието, където е описан в официалните фармакопеи на няколко страни. През 14-ти век в Англия 450гр. джинджифил е струвал колкото една овца.
Ботанически характеристики
Джинджифилът, наричан още исиот и имбир, е цъфтящо растение, чието коренище се използва широко като подправка и лекарство в народната медицина. Това е тревисто многогодишно растение, което образува едногодишни псевдо стебла високи около метър – метър и половина. Листата са тесни, заострени и последователни. Съцветията носят цветя с бледожълти венчелистчета и произлизат директно от коренището на отделни издънки. Растението се размножава вегетативно чрез коренището.
Химичен състав
Характерният аромат и вкус на джинджифила са резултат от съдържащите се в него летливи масла (етерични масла). Маслото съставлява 1-3% от теглото на пресния джинджифил и се състои основно от сесквитерпени, бета-бизаболен и зингиберен, зингерон, шогаоли и джинджероли.
В 100гр. корен от джинджифил се съдържат следните вещества:
- Витамини: тиамин В1 – 0,025 mg, рибофлавин В2 – 0,034 mg, ниацин В3 – 0,75 mg, пантотенова киселина В5 – 0,203 mg, пиридоксин В6 – 0,16 mg, фолиева киселина В9 – 11 μg, аскорбинова киселина (витамин С) – 5 mg.
- Минерали: калций 16 mg, магнезий 43 mg, желязо 0,6 mg, манган 0,229 mg, фосфор 34 mg, калий 415 mg, натрий 13 mg, цинк 0.34 mg.
Лечебно приложение
В Средновековието специалистите от прочутата школа на Салерно, основана през 9-ти век, препоръчвали корен от джинджифил срещу най-страшната напаст по онези времена- чумата. Смятало се, че той помага при хистерия, ревматизъм, очни, стомашни и белодробни болести. В Сенегал в миналото жените се препасвали с коренища, за да се предпазят от зарази. Те вярвали, че билката укрепва паметта, подобрява храносмилането и повишава апетита.
Днес е установено, че джинджифилът има газогонно, болкоуспокояващо, противовъзпалително, дезинфекционно, тонизиращо, пикочогонно и апетитовъзбуждащо действие.
Инхалации с отвара от корена се препоръчват при възпаление на гърлото, упорита кашлица, бронхиална астма, хрема, нарушения на храносмилането, съпроводени с гадене и повръщане, безапетитие, мигрена и др.
Вани с отвара от дрогата се използват при ревматични отоци. Смята се, че ваните оказват тонизиращ и афродизиачен ефект, поради което се препоръчват при полова слабост у мъжете.
Гаргара с отвара от джинджифил се прави при ангина, възпаление на венците, зъбобол, гадене, повръщане, мигрена и др.
Компреси се препоръчват при ревматизъм отоци, невралгии, болки в ставите и мускулите и др.
Дъвчене на малко парченце джинджифил се препоръчва при зъбобол, упорита кашлица, лош дъх, възпалени сливици и за повишаване на апетита.
Приложение в козметиката
В някои африкански страни жените масово използват есенция от джинджифил за привличане и възбуждане на мъжете. Маслото от джинджифил намира приложение в парфюмерията за ароматични композиции от ориенталски тип, одеколони, дезодоранти от мъжки серии, както и за бръснарски кремове.
Екстрактът от джилджифил получен чрез свръхкритичен въглероден диоксид действа добре за облекчаване на напрегнати мускули и възстановяване на кожата от вредните УВ лъчи. Може да се използва в борбата с натрапчивия целулит или при различни неразположения в тялото. Използва се широко като бактерицидно, противовъзпалително, антиоксидантно и подобряващо кръвообращението средство.
Ако търсите автентичния аромат на джинджифил определено ще искате да изберете СО2 екстракт пред етеричното масло. Сравнено с етеричното масло, екстрактът от джинджифил има изключително потентен и приятен аромат характерен за самата билка.
